Черни звезди- роулпей и лог

Здравейте отново, форумни роулпейъри! Това е четвъртата и решителна тема за "Черни звезди", а именно- темата за игра, в която ще се развива роулпея. Преди да започнем, искам да изясним простите правила за игра, които ще улеснят и оформят значително по добре роулпея. А те са:
 1. След като някой играч пише, няма право да пише отново, докато друг не постне действията си в темата.
 2. Ако Съдбата в лицето на Гейм мастъра (ГМ) се намеси, играча вече има право да пише.
 3. Без нецензурни изрази!
 4. Придържайте се към света на играта и към възможностите на персонажа си!
 5. Забавлявайте се!

Това е. Просто е, нали? Придържайте се към тези правила и не се карайте, за да може да се забавляваме пълноценно. Освен правилата, да изясним и системата за битка. Тя е просто- щом двама играчи (или играч и неигрален персонаж) влязат в двубой, и двамата хвърлят два пъти шестстенен зар и прибавят към него силата си. Този с по голям резултат печели. Победителя вади своя резултат от чуждия и получената цифра се вади от точките живот на противника. Победата настъпва, щом противниковото здраве падне под 10- тогава противника припада. Със здраве на 0 героят изпада в състояние подобно на кома. Със здраве минус 10 и повече героят умира. Това е.
Освен това има формула за успех. Тя включва дадено действие и присъщото му умения (примерно- за да разбиеш врата ти трябва сила). Тогава гейм мастърът определя трудността на действието и нужните му минимум за успех точки, след което героят хвърля два шестстенни зара и прибавя към тях стойността на дадено умение. Ако резултата е по голям от нужната цифра, героя се справя с действието. Ако не, не успява. Но тази формула за успех не се ползва винаги, а само в специфични случаи- щом има препятствие или затруднение по пътя на героя.
Ето и виртуален зар, на който му трябва: Цък!
 А сега нека играта... започне!

Джо Найтуиш седеше на изтърканата дървена пейка в приюта на малкия орден чието име дори и не запомни в затънтено селище на Прима Плутониус. Можеше да се каже, че има късмет - успя да намери този орден след като проигра всичките си пари, храна и дребни вещи на комар (хвърляне на малък кръгъл метален диск с две страни незнайно защо наречени  "ези" и "тура"). Тайно подозираше, че опонента му имаше психокинетични възможности и влияеше на падането на диска, макар такива да се срещаха сред обикновените хора 1 на 1 000 000 000 човека. Добре, че поне му остана леко-модифицирания лък (но без нито една стрела!), който за тукашните стандарти дори си беше направо супер-технология. Как се беше сдобил с него е цяла отделна история и сега на Джо не му се искаше да си я припомня.

Орденът се оказа гостоприемен, което е изключително рядко - последните преди тях, които беше срещнал искаха да проверят дали не е адско изчатие като изсипят нагорещен пясък в ушите му. Но настоящият орден не беше такъв - монасите твърдяха, че тяхното им призвание е да помагат на нуждаещите се с храна и подслон. Това идвало от преданието за някакъв пра-пра-древен факир, който веселял тълпата с гимнастически умения върху два кръстосани дървени клона. Джо не схвана каква е връзката между този артист и това, че трябва да му дадат храна и подслон, но и не зададе повече въпроси. Принципът му беше "дават ли ти, взимай", пък и беше срещал къде-къде по странни групи.

И така, ето че седеше и на пейката в приюта и бавно дъвчеше някаква безвкусна каша. В този момент се чу лек шум пред входната врата. Дали не се задаваше опасност? Нападение на полу-диви хора? Или някой друг орден идваше да избие еретиците? Почти всеки трети орден твърдеше, че само те изповядват единствено правилната вяра, доктрина, житейста философия, политическа идеология и т.н. и много държаха да очистят всички останали. Или това бе някой златоок дошъл отгоре? Или просто порив на вятъра и на Джо щеше да му се наложи да сам да реши какво да прави в момента в който му омръзне гадната каша? Впрочем вече имаше няколко плана, включително да обере добрите монаси и да поеме по прашния път....

Мат скучаеше. Нямаше по-досадно нещо от това да пътува между тези упаднали светове. Сега пътуваше на борда на тежък товарен кораб , който отиваше към Юпитер. Последната му задача не само, че беше пълен провал, а и получи едно конско, вместо възнаграждение. Но вината не беше в него. Който е по-добър, той да търси изгубен скъп пръстен скрит в колибите на онези диваци от Секундус Венерус. Вече нямаше да взема толкова малоумни мисии. Мислеше си как ще отиде на Европа, ще си намери някой Вечен Номад и ще му пази гърба от опасности. Колкото и известни да бяха техните умения да оцеляват, повечето обичаха да си наемат по един стражник. Спокойна работа за години напред.

Мат разтърси главата си. Нямаше да е лесно да намери някой свободен Номад. А и имаше време докато пристигне. Сега си мислеше само за това как да спечели малко пари. Никой на проклетия кораб не се нуждаеше от услугите му.

Изведнъж чу стъпки – някой идваше към каютата му. За секунда опипа ножовете си и застана нащрек. Вратата се отвори и влезе плешив човек. Несигурно пристъпи напред и подаде на Мат лист хартия.

- Задачата ти. Ако успееш, ще имаш и награда.

Преди да успее да попита каквото и да е, човекът си тръгна. Мат разтвори листа и зачете:

_Хей ти, боя ли си търсиш? Нали ти казах да се разкараш!
Мъжът беше едър и мускулест а дъхът му вунеше на алкохол. Християн го огледа от глава до пети и отвърна спокойно и замислено:
_да. Спомена нещо такова.
Изчезвай хлапе. Мъжагата посегна да го зграбчи, но застина на място с изцъклени очи. Разтрепери се и се свлече възнак на
Земята.

То просто се дръпна и мина в страни след, което изви болезнено ръката на мъжа. После се обърна към околните.
_абе хора, вие за инсулт нещо да сте чували?_попита то и после смени тона.
_ако е жилав а до скоро даваше вид на такъв, ще се оправи. Ако е...Слаб_младежа наблегна на последната дума_ще умре.
Не желая да се боря с ваз.

Междувременно на Прима Плутониус...

Джо Найтуиш не се поколеба за нито за миг да грабне книгата от ръцете на изпадналия в безсъзнание монах. Реши, че му се открива златна възможност. Пребърка монаха, откри съвсем малко пари (които взе), но за жалост нищо друго. Освен това грабна малко сушени плодове от масата в помещението.

След това под изумения поглед на единствения друг обитател на приюта, беззъб и изкуфял старец, най-спокойно излезе през входната врата....

***
Мъжете се спогледаха. Студена пот, незнайно защо, измокри гърбовете им, а мускулите на лицата им се стегнаха. Очите им заблестяха. С усилие един от тях промълви:
- Махни се от тази кръчма. По добре се махни. Махни се от целия град, ако искаш от целия Цербериус. Само се махни. Да му не се види, изчезни от тук!- изкрещя той, впил поглед в момчето. Другите мъже само преглътнаха на сухо. Нещо в това момче не беше наред... никак не беше наред. В него имаше нещо лошо... нещо зло.

***
Християне, нали няма проблем да те позиционирам на една от луните на Плутониус- Цербериус? Избора ми трябва да е между Плутониус, Цербериус и другата луна- Харониус. Иначе другаде в слънчевата система няма такива средновековни кръчми.

***
Щом монасите откриха припадналия си събрат и го припознаха като отец Белтариус, изпратен от водача на ордена из града по задачи, те се изненадаха. Ала бяха единодушни- нямаше кой да е виновникът за случилото се с бедния им събрат, освен проклетника, който бяха домъкнали от града с цел да нахранят и превърнат в поредната брънка от ордена им. Еретикът бе пребъркал брата им като трупа на някой случайно срещнат нехранимайко и дори бе откраднал книгата, която бе заръчано да донесе на Първия. Нямаше кой друг да е отговорен за това- беззъбия луд не можеше дори сам да отиде до тоалетната, без да го държат за ръка, камо ли да стори това.
- Извикайте ловците.- промълви един монах в поръбена със сребро роба, който носеше титлата Втория.- Имаме нов дивеч за тях. И откарайте тоя- посочи Белтариус.- в лазарета. Ще е лошо за ордена да умре.- след което си излезе.
***

Мат се колеба точно секунда. После събра малкото вещи, които имаше и тръгна към хангара. Работата си беше работа. Този път щеше да е гробокопач – но поне знаеше къде точно се намира мястото. Отива, копае, изпълнява мисията и си тръгва. Лесно, нали? Само го притесняваше, че сам трябва да се определи парите. Това уловка ли беше? Не бързаше да попълни нищо в договора.

Когато стигна до хамбара, беше още твърде рано и нямаше никой. Мат се скри в сянката на един кораб, като застана на място, от където лесно виждаше всичко, но трудно можеше да бъде забелязан. Обичаше да подранява и да проучва всичко – понякога това му беше спасявало живота.

След два часа дойде човек. В ръката си държеше лист хартия, който учудващо приличаше на неговия договор. Човекът застана в средата и се заоглежда нервно. След малко дойде втори – и той носеше лист. Нещата ставаха все по-странни.

- К'во правиш па' ти тука? - попита първият, който беше поне два пъти по-тежък от новодошлия.
- Чакам си превоза.
- За оня двуместниаа дрон ли?
-Да
-Пилота ли си ти, бе?
-Не, защо питаш толкова?

Секунда по-късно първият извади своя меч и наръга нищо неподозиращия дребосък. „Подяволите“ - изруга Мат, докато гледаше как здравенякът дърпа убитият към един от ъглите. За негово нещастие идваше точно към него. Нямаше къде да бяга, а скоро щеше да го види. Мат се изправи, а здравенякът спря.

- Къв си ти, бе? Пилота ли си?
-Не, баща ти - отвърна Мат

Другият извади меча си, а Мат приготви един нож за хвърляне и два за бой. Метна единият към крака на бабаита, защото не искаше да го убива. Поне че другият беше тромав и бавен.

(битка – мятам нож за да го раня, че да стане още по-бавен)

Джо се отдалечи на известно разстояние от монашеския приют и се скри сред близките дървета. Първоначалният му ентусиазъм се беше изпарил. Мислеше си какво ли има в книгата - може би карта показваща скрито съкровище? Може би тайна формула която ще му даде предимство?

Но после се появи съмнението - дали въобще ще може да прочете написаното вътре? Джо можеше да чете, за разлика от повечето обикновени хора по тези земи, но само текстове написани на най-елементарната народна азбука. Нима една могъща рецепта щеше да е написана на езика на простолюдието? Или пък картата със съкровището щеше да е сложена просто ето така без никакви загадки и измамни моменти? Не, едва ли книгата щеше да му послужи...поне можеше да пробва да я продаде.

Но още един страх обзе сърцето му. Нещо се беше сражавало с монаха. Твърде вероятно заради книгата. Дали сега нямаше да тръгне след него? А и самите монаси може би вече бяха по петите му и този път едва ли го гонеха за да го нахранят с гадна каша....

Отново комарджийският характер на Джо се беше проявил. С тази кражба заложи на "всичко или нищо". С тези мисли и с треперещи ръце Джо разгърна книгата...

Станиславе, започни битката с изненадващо действие- използващо ловкост. След това ти обясних как да действаш. Ако решиш да пресметнеш битката сам, ето и показателите на бабаита:

 ТЖ: 78
 Сила- 14            
Контрол над технологиите- 3
 Ловкост- 8          
Знание- 5
 Издръжливост- 13

***
  Върху заглавната страница на книгата пише "Bible Niger Starsat" с красиви декоративни букви, а под надписа с разкривен почерк е изписано "Библия на чернозвездието". Под разкривения ръкописен надпис почива изображение на черна звезда, от която излизат остри като шипове бели лъчи.
  Бърз поглед из дебелата около 450 страници книга определя две особености- едната е, че страниците са разделени на две колони и докато едната е на неразбираемия език на заглавния надпис, другата е написана ръкописно на простонароден плутонистки.  Илюстрации има, и те са подробни и странни, а номера на страниците е означен със странни йероглифи, които присъстват и в горните десни/леви ъгли на страниците. Понякога се срещат сложни формули, изписани с особени йероглифи и формули (цифри?), но за обикновен човек са неразбиераеми. Въпреки кръвта, си личи, че кориците на книгата са поръбени със сребро и платина, печата върху корицата е от благороден метал, а йероглифите от страни са с посребрени букви.

-простете. -гласа му бе ледено студен. После просто изчезна като хладен нощен кошмар.









До сега съм бил на луната а сега се телепортирах на Плутон

Джо затвори книгата доволен. Все пак можеше да вземе добри пари за нея. Но дългото ѝ разглеждане беше грешка - бе загубил твърде много време. Чу ловците изпратени от монасите да се приближат.

Молейки се на съдбата Джо остана притаен след дърветата. И, о чудо! Ловците обучени да издирват хора го отминаха.

Джо изчака известно време след което уверено излезе от прикритието си и....застана лице в лице с един изостанал несръчен монах, който бе не по-малко изненадан от самия него. Пръв обаче се окопити Джо:

- Ъъъ,  благодаря за кашата, любезни братко, но нямаше нужда да идваш чак до тук, за да ми носиш още, не съм гладен. Лек ден!

След тези думи Джо понечи да си тръгне, но монахът побеснял от тази наглост размаха тоягата си...

(Битка - Джо е невъоръжен защото няма стрели за лъка си и се бие с голи ръце, противник: несръчен монах въоръжен с тояга)

Адско изчадие! С треперещ глас промълви стоварилия се на земята мъжага.
Това беше Демон!

***
(Провежда се битка между Джо Найтуиш и монаха.
Когато здравето на монаха пада под 30, Джо хвърля зар за действие и успява да избяга от битката.
Монаха остава с 28 ТЖ, а Джо- с 56)
Щом откриха своя събрат, агонизиращ в храстите, членовете на Ордена бяха изненадани и смутени.
- Такава наглост трябва да се накаже!- отбеляза разпалено един от тях.
- И ще се накаже.- рече Втория, който бе пристигнал малко след останалите монаси.- Пратете някой да повика ловците обратно. Няма смисъл да им губим времето да хващат и да ни носят това куче. Вместо тях пратете Инквизиторите. А и пратете този нещастник в лазарета- твърде много ранени се струпаха за един ден.- след което си тръгна.
***

Християне, няма какво да ти пиша за по историята засега. Не пиши за страничните персонажи, а за себе си! За страничните отговарям аз.

Демона летеше над рядката иглолистна горичка приел вид на голям черен гарван.

Стрелата профуча и се заби право в сърцето на водача на ловците.
В този миг нещо профуча между дърветата и един друг мъж се свлече окървавен на земята. Другите се развикаха ужасени. Втурваха се с писъци да бягат и падаха мъртви. Настъпи адска сеч.
Кръвта цапаше всичко. Единия ловец видя огромен рунтав вълк да се доближава към него. Изстреля единствената си останала стрела а зловещия звяр просто отскочи в страни и отново заръмжа към човека. Изщрака с челюсти оголвайки дълги остри зъби. Мускулите играеха под проскубаната козина. Мъжът се втурна да бяга. Усещаше единствено ужаса. Трябваше да се спаси. Цялата тази агония трябваше да приключи. Бе пияница и негодник. Абсолютен безверник и еретик. Но в тези предсмъртни мигове всеки става вярващ.молеше се и на дявола и на бога за милост и за пощада. Искаше да умре, но този ужас да спре.
Звяра просто го застигна и уби. Защото точно това бе неговата природа и призвание. Това умееше и го умееше най-добре.
По добре от всички и всичко. Защото точно това бе той. Уръжие за масово унищожение.Перфектен убиец. Кръвожаден и кървав звяр.брутална и безпощадна машина за масово убиване.

враг - живот 78; сила 14; ловкост 8

Аз - живот 95; сила 7; ловкост 13

След не много равностойна битка (Георги хвърля зара за противника и пробвахме една система, която е балансирана, но героят ми не е машина за убиване и за съжаление  ядох бой), Мат избяга, като му останаха 76 точки живот, а противникът – 72. Мат умееше да нанася точни удари, но рефлексите му не бяха достатъчно добри и мечът на няколко пъти удари тялото му. Бабаитът реши да не гони хилавото момче с ножовете, а да си дочака кораба. Колко ли още идиота щяха да дойдат за мисията, която той бе взел? Нищо, нека идват – щеше да ги откаже!

В същото време Мат тичаше през глава, като почти не усещаше раните си. Адреналинът бушуваше в него, но скоро щеше да го напусне и умората щеше да го налегне. А и трябваше да превърже някъде тези рани – едната май беше дълбока. Първоначалната мисъл, че не иска да чува повече за тази мисия, където бяха дали договор на няколко души, а мястото беше само едно, се замени от друга. Искаше да си отмъсти на онзи глупав двуметров идиот с меч. Искаше да го накара да страда, да хленчи, да... Каквото и да е, стига да му е гадно. Но не можеше да се върне – най-много да умре. Тогава му хрумна да отиде при охраната на космическия кораб. Без това не правеха нищо по цял ден.

Изтича в каютата на охраната – група голи до кръста мъже играеха карти и псуваха един през друг. Мат предаде най-измъчения и уплашен си вид, като не му беше особено трудно с оглед на преживяното.


- В хангара има един луд с меч! Уби един човек и нападна мен! Едва се спасих. Още е там, целият в кръв, а трупът стои в единия ъгъл!
-Ти да не си пил нещо, бе!? Какво ни занимаваш?
- Вижте раните ми! Този е опасен!

Охраната с недоволство се вдигна и облече тежките си брони, взе шокови мрежи и арбалети. Когато стигнаха до хангара видяха двуметровия гигант да стои по средата, целият в кръв, с меч в ръка. Личеше си как беше дърпал нещо към ъгъла на хангара – беше оставена дебела следа кръв.

- Ти, арестуван си, предай се!

Глупакът се огледа, прецени шансовете си и се затича с вдигнат меч към охраната. От другата страна действаха безкомпромисно. Двама стреляха с арбалети в краката на тичащия към тях, а други двама метнаха шоковите си мрежи. Единият отиде до ъгъла и поклати глава, като видя трупа там.

- Отведете го.

Мат изгледа задържания, като не беше сигурен каква физиономия е докарал – надяваше се да е победоносна и че с нея натрива носа на пленника. После започна да разтрива рамото си, което беше схванато. През това време до него се приближи един човек.

- Браво, ти спечели договора. Не беше най-силния, но пък беше най-хитрия. Може би си точния човек за нас. Ела до медицинския център – ще ти платя разноските за ускорено лечение и после тръгваме.

(ако искаш направо опиши как отивам на планетата с мисията, а ако има още неща да ми се случват на кораба, давай)

(С разрешение от ГМ да пиша еднократно вместо Християн)

Демонът в образа на гарван кацна на едно дърво след последната касапница. Отново го споходиха същите мисли, които не му даваха покой последните 20 000 години. Опита се да ги прогони, но безрезултатно.

Какъв беше смисълът от цялото това убиване? Това ли е за което демоните се бяха появили на този свят? А и как се бяха появили? Първите няколко хиляди години от съществуването му се губеха в объркани спомени - дори и паметта на демоните не бе безпогрешна.

Спомняше си част от историята на хората, тогава не бяха разселени на толкова планети, а и не бяха толкова разединени (дори и физически). А демоните имаха доста голяма конкуренция тогава - имаше и други събирачи на човешкия ужас, като онези със смешните летящи чинии, но те май си заминаха отдавна разбрали, че хората са тръгнали към упадък и опасността да стигнат до центъра на Вселената вече не съществува.

В онези времена и самите демони се срещаха по-често един с друг, но не обменяха информация, достатъчно им беше да си устройват битки по между си за забавление. Замисли се...май не беше срещал друг демон от 50 000 години. Къде ли бяха останалите ? По другите скали където се срещаха хора - хранейки се с техния ужас и по-рядко с тяхната плът? Изловени и унищожени от демонолози, златооки или онези с технологии? Открити пътя "назад" към мястото от където идваха? Появяваха ли се нови демони за да заместят старите? Как ставаше това...

Християн реши - спира за сега с убиването (освен при крайна необходимост), ще потърси отговора на това от къде всъщност идваше...Беше чувал, че някои от онези безполезни неща наречени книги съдържат отговори...И беше видял от високо някаква дребна случка с някакви монаси и един авантюрист. Спомни си, че монасите се свързваха с книгите...

Преобрази се отново в образа на неугледно момче и почука на вратата на монашеския приют. Отвори му навъсен монах, който го изгледа раздразнено:

- Нямаме повече каша! Свърши се! Не можем да храним всички навлеци, особено ако ни обират за благодарност!

Монахът затръшна вратата, но момчето отново почука търпеливо. Когато отново му отвориха каза:

- Аз всъщност искам да питам за някоя книга...

Очите на монаха се ококориха, днес само за книги ставаше въпрос, може би все пак бе добре да каже на Втория за това момче...

„Тази луна е най-пустото място на което съм бил“ помисли си Мат. Но това беше добре – по-малко хора, по-малко проблеми. С бодра крачка тръгна по посока на гроба – не беше далече от града. По пътя извади договора и се зачуди каква сума да си поиска? Дали имаше уловка, с това, че му даваха сам да си избере сумата? Твърде съблазнително изглеждаше да напише много нули, но едва ли щеше да стане. Междувременно наближи координатите на гроба. Точно там не знаеше дали има гроб, но определени имаше човек. И по всичко изглеждаше, че стоеше на пост. Мат предпазливо се приближи.

- Здравейте, добри ми човече. Какво правите насред тази пустош? - попита Мат

- Пазя гробищата.

- Че има ли от какво да се пазят? Тази луна е толкова пуста, че сигурно се знаете всички.

- Местните се знаем, но последните месеци започнаха да идват едни луди с лопати – искат да копаят в гробищата ни. Петима хванахме и ги пратихме към затворническите станции на Венерус. Ти да не си дошъл за същото?

- Да копая? Че за какво ми е да копая? Само си се разхождам...

Мат продължи по пътя си и проклинаше късмета си. Така ли нямаше една нормална мисия? Когато се скри от погледа на пазача, бързо се обърна и пропълзя по едни скали. От там започна да наблюдава гробищата и да види какво ще стане.