Стоенето на Зоя

Стоенето на Зоя

Историята се случила вечерта срещу Нова година на 31 декември 1955 г. н.ст.в руския град Самара, който тогава още носел името Куйбишев. Това чудо, потресло навремето целия православен свят, сега е известно под името „Стоенето на Зоя”, а също и „Каменната Зоя”.

На улица „Чкалов”, дом № 84 живеели майка и дъщеря Карнаухови. Дъщерята работела в градския завод за тръби. Казвала се Зоя. В превод от гръцки „Зоя” значи „живот”. Момичето било хубаво, младо, безгрижно, ала безбожно създание, каквито били повечето млади хора, родени и възпитани в атеизъм. Майка й обаче била дълбоко вярваща жена.


Къщата, в която Зоя "стояла" като вкаменена 128 дни, тя обаче не е запазена до наши дни

Било Нова Година, време в което поради стария стил в Русия християните още постят, защото православното Рождество Христово е на 7 януари, за разлика от католическото, което е на 25 декември. (За жалост в Българската Православна Църква Рождество се празнува на католическата дата). Майката отишла на църква, а дъщерята поканила свои приятели младежи, за да отпразнуват Нова Година. Другите момичета били със своите кавалери, но Зоя била сама, защото нейният приятел Николай закъснявал. След като хапнали и пийнали, младежите станали да потанцуват. Зоя останала да седи на стола. Тя поскучала така известно време, после изведнъж станала, взела едно столче и свалила иконата на св. Николай от стената с думите: „След като моят Николай се бави, аз ще танцувам с този Николай!” Ужасени, приятелите й започнали да я убеждават да не проявява такова неуважение към светеца, защото подобно кощунство нямало да остане ненаказано. Зоя обаче се присмяла и лекомислено казала: „Ако има Бог, нека ме накаже!” След това прегърнала иконата и почнала да танцува. Не минали и две минути и изведнъж в стаята се извил силен вятър и блеснала ослепителна мълния. Когато младежите дошли на себе си след преживения ужас, видяли Зоя да стои като закована насред стаята, бяла и студена като мрамор, стискайки силно иконата на св. Николай. Девойката се била вкаменила, без да може да помръдне нито с крак, нито с ръка, нито дори да помръдне с глава. Просто стояла съвършено неподвижно и единствено сърцето, което биело показвало, че е още жива.

Приятелите й незабавно повикали „Бърза помощ”, но и тя не могла нищо да направи. Иглите на спринцовките, с които лекарите се опитвали да й направят инжекции се чупели в каменната й кожа. Тогава се опитали да я вземат в болницата за наблюдение, но не могли да я помръднат от мястото й. Когато майката се прибрала от църква и видяла дъщеря си, припаднала. След като се съвзела, помолила да дойде свещеник, за да прочете молитва за бедното момиче. Дошлите свещеници се помолили за нея, но не успели да вземат иконата от ръцете на Зоя. За броени часове слухът за чудото обходил целия град и стигнал до ушите на местния областен комитет на Партията. Тогава веднага изпратили милиционери, които да завардят дома на улица „Чкалов” и да не пускат никакви посетители. Все едно, в Куйбишев не останал човек, който да не разбере за случилото се. За събитието се писало и в градския вестник „Волжска комуна” от 24 януари, 1956 г. За да се тушира ефекта от станалото в града и областта била засилена антирелигиозната пропаганда и само за 8 месеца били изнесени над 2000 научно-атеистични лекции.

Първите дни домът бил обкръжен от множество народ: вярващи, дошли отблизо и далеч, любопитни, лекари, духовници. Но скоро по нареждане на властите достъпът на посетителите бил забранен. В стаята дежурели на смени по 8 часа двама милиционери. Някои от тях, още съвсем млади (28-32 годишни) побелели от ужас, защото в полунощ Зоя започвала страшно да вика. Около нея се молела майка й.

„Мамо, моли се! — викала тя — моли се! Загиваме от греховете си! Моли се!“

За всичко станало съобщили на патриарха, с молба да се помоли за помилването на Зоя. Светейшият отговорил: „Който я е наказал, Той ще я помилва.“

От желаещите да посетят Зоя били допуснати само следните лица:

Известен професор медик, който дошъл от Москва. Той потвърдил, че сърцето на Зоя продължава да бие въпреки външната окаменелост.

По молба на майката били доведени градските свещеници, за да вземат от ръцете на Зоя иконата на св. Николай. Но и те не могли да изтръгнат неговата икона от вкаменените й ръце.

Когато за помощ се обърнали чак към патриарха, той само казал: „Който я е наказал, Той и ще я помилва!”

На празника Рождество Христово дошъл йеромонах Серафим (вероятно от Глинския монастир). Той отслужил водосвет и осветил стаята. След това успял да вземе иконата от ръцете на Зоя и с подобаващо благоговение я поставил на предишното й място. Накрая казал: „Сега трябва да чакаме знамение на Великден. Ако не се яви такова, значи краят на света е близо.“


Иконата на св. Николай в Самарския храм, нарисувана е по мотиви от Зоиното стоене. Около образа на светеца се виждат малките сценки от свръхестественото събитие

Посетил Зоя и митрополит Николай, който също отслужил молебен и казал, че ново знамение трябва да се очаква на Великден, повтаряйки думите на благочестивия йеромонах Серафим.

Преди празника Благовещение (през тази година той се падал в събота на 3-тата седмица от Великия пост) дошъл благообразен старец и помолил да го пуснат при Зоя, но дежурните милиционери му отказали.

Той дошъл отново на следващия ден и пак получил отказ от новите дежурни. Накрая в самия ден на Благовещение го пуснали. Пазачите чули как влизайки, той ласкаво попитал Зоя: „Е, какво, измори ли се да стоиш?“ Минало известно време и когато дежурните пазачи поискали да изпратят стареца, него вече го нямало в стаята. Всички са убедени, че това е бил самият св. Николай.

Така стояла Зоя 4 месеца (128 дни), до самия празник Пасха, който тази година бил на 23 април /6 май.

В нощта на светлото Христово Възкресение тя особено силно викала: „Молете се!“ Изплашени, нощните пазачи започнали да я питат: „Защо така страшно крещиш?“ Отговорът бил: „Страшно е, земята гори! Молете се! Целият свят загива от грехове, молете се!“

От този момент тя изведнъж се съживила, в мускулите й се появила мекота и жизненост. Сложили я да легне, а тя продължавала да вика — всички да се молят за света, който гине в грехове, за земята, която гори от беззакония.

— Как живееше? — започнали да я разпитват околните. — Кой те хранеше?

— Гълъби, гълъби ме хранеха — отговорила тя. Всички разбрали, че Господ й е простил нейния грях по молитвите на Своя свят угодник, милостивия Николай Чудотворец, и заради тежките й страдания и стоене в продължение на 128 дни.

Всичко, което станало така поразило жителите на гр. Куйбишев и неговите околности, че множество хора, виждайки това чудо и чувайки Зоините викове и призиви за молитва за хората, загиващи от греховете си, се обърнали към вярата. Мнозина бързали да отидат на църква с покаяние. Некръстени се кръщавали. Тези, които не носели кръстче, започнали да носят. Толкова много хора се обръщали към вярата, че в църквите не стигали кръстчета за всички желаещи.

Със страх и сълзи народът се молел за прошка на греховете си, повтаряйки думите на Зоя: „Страшно е! Земята гори, загиваме от греховете си. Молете се! Хората гинат от беззакония.“

На третия ден на Пасха Зоя умряла* и отишла при Господа, след като изминала тежък път — 128 дни стоене пред Божието лице за очистване на своя тежък грях. Светият Дух пазел душата й жива и я възкресил от смъртните грехове, за да я възкреси и телесно в бъдещия вечен ден на възкресението на живите и мъртвите за безкраен живот. Защото и самото й име Зоя означава живот.

В съветския печат също се появило съобщение за Зоя. Отговаряйки на писма до редакцията, някакъв мним учен потвърдил, че станалото със Зоя не е измислица, заявявайки обаче, че това било някакав нов вид вцепеняване, неизвестно досега на науката. Това обаче е очевидна лъжа, защото първо — при вцепеняване няма такава каменна твърдост на кожата и лекарите винаги могат да направят инжекция на болния. Второ — при тази болест болният винаги може да бъде пренесен от едно място на друго и въобще той лежи, а Зоя е стояла, и то толкова дълго време, колкото не би могъл да издържи дори здрав човек и при това не са могли даже да я помръднат от мястото й. Трето — болестта сама по себе си не обръща човека към Бога и не дава откровения свише, докато при случая със Зоя хиляди хора не само са се обърнали към Бога, но са показали своята вяра с дела — кръстили са се и са станали по-нравствени. Ясно е, че не болестта е била причина за всичко това, но то е било действие на Самия Бог. С чудеса Бог утвърждава вярата, за да избави хората от греховете и от бъдещото наказание за тези грехове."

По-нататъшната съдба на Зоя е забулена в загадки. Освен версията, дадена в статията, че тя е починала на третия ден от Великден, съществуват още две. Първата е, че Зоя завършила живота си в психиатрия, а втората - че тя е още жива и била виждана сред монахините в Пюхтицкия манастир.

По тази история през 2001 г., Творческая группа "35 мм", снима документалния филм "Стояние Зои". Режисьори: Антон Жоголев, Вадим Френкин, Владимир Осипов, Дмитрий Одерусов, Юрий Изъятский. Продолжителност: 20 мин.
https://www.youtube.com/watch?v=s_c-TBhUc7g



През 2009 г. е заснет художествен филм по случая - "Чудо", режисьор Александър Прошкин.
https://www.youtube.com/watch?v=MUA3w_4PSc4



Източници: http://lichna-drama.com/forum/viewtopic.php?p=82478&sid=db8e26e6bd2b2dbdce8937caf27a5f70, http://www.desant.net/show-news/19584/ и Википедия

Интересно За първи път се запознавам с тази история.А това ,че има свидетели и документирани факти я прави още по интересна.Тази история ми напомни за един мой личен случай преди години.Историята ми е следната: Бях си купил кръстче (бронзово ,но първото в живота ми и с голямо желание. Имаше сергии пред централната църква във Варна и от там го купих.Не си спомням вече колко време го носих но в един ден бях много ядосан ,макар че никой не ми беше виновен а само аз самия и в яда си свалих кръстчето и го захвърлих с яд в един строеж.Веднага след това не помня на другия ден или няколко дена след това ми се случи нещастие (сакатлък казано по народному ) Тогава разбрах ,че съм сгрешил и това ,което съм направил е много грешно и неправилно.Може би има някаква символика в това.Взех си поука от тогава де.Това е историята.

Дори човек да не вярва, по-добре, за всеки случай, да е внимателен с такива символи.

Аз съм абсолютен атеист но признавам правото на другите да вярват в какъвто си искат бог (стига да не налагат вярата си върху мен).

Аз също не съм вярваща - мога да се определя нещо като атеистичен агностик.

Историята е любопитна - затова я публикувах.

А вярата в извънземният ни произход ,не е ли вид вяра пак ?

Вид вяра е, то вярата в каквото и да било е вид вяра.

Но ние с Георги имахме предвид вяра в бог, тъй като в историята за Зоя присъства този момент.