Един разказ от мен

Нищо от долунаписаното не ми се е случвало, а е художествена измислица. Все пак мисля, че приляга на тематиката на сайта. Дано ви се хареса.

Караконджул

Последните километри до малкото селце преминах през коловози, образувани в каменистата почва от колела на каруци и пролетни дъждове. Бавно достигнах до най-отдалечения хълм, върху който гордо бе кацнала каменната къща, купена с надеждата да ме спасява от градската суматоха.
Още първата вечер в старата къща чух шум зад чемшира, но го отдадох на котките, за които огради не съществуваха. Това обаче продължи и следващите дни, а чувството че ме наблюдават все повече се засилваше. Освен това стъпките не бяха котешки леки, а тежки, като от голямо животно.
Една вечер, докато цепениците в огнището на двора догаряха, отново чух познатия шум. Твърдо решен да разбера каква е животинката, станах и опитах да заобиколя храстите. Чемшира обаче бе много гъст и опираше плътно в стара телена ограда, така че задачата ми бе обречена на неуспех. Върнах се. Заслушах се от къде идва звука и тръгнах бавно на там. В един момент чух изпращяване на клонка току на метър пред мен. Делеше ни само гъстия храст. Приближих се и леко разтворих клонките, като внимателно се вглеждах през тях. Шума бе спрял. Бе тихо, с изключение на песента на щурчетата. Съществото все още стоеше неподвижно, докато опитвах да се промуша малко по-напред. Приведен оглеждах основите на храста, когато чух тежко дишане идващо над мен. Бавно повдигнах глава и това което успях да видя преди в ужас да се метна назад, бяха две червени очи на педи от лицето ми. Панически побягнах към входната врата. Треперещ я заключих, а след това и всички останали врати и прозорци. Прекарах цялата нощ седящ в средата на стаята, облян в студена пот, и държащ една тояга намерена в ъгъла.
Едва първите слънчеви лъчи ми донесоха успокоение. По това време вече се чудех дали в действителност видях нещо или то е било плод на въображението ми, или пък съм задрямал до огнището и е било сън. Изчаках слънцето да се издигне още малко и когато напълно се развидели боязливо излезнах на двора. След като се убедих че съм сам, и че единствените звуци са на пойните птички стрелкащи се над дърветата, приближих чемшира. С помощта на тоягата прекърших няколко клона и си проправих път до задната страна на храсталака. Там на все още мократа от вчерашния дъжд пръст ясно се отличаваха стъпки. Стъпките бяха с големината на мъжки крак, но с четири пръста.
Не знаех какво да предприема. Съмненията ми за сън или халюцинации се разсеяха и отново бях уплашен. Тръгнах към магазинчето в центъра на селото. Седналите отпред на дъсчени пейки старци изпитателно ме огледаха докато влизах. Както и несъмнено постъпваха с всеки чужденец. Купих си кутия цигари, макар да ги бях отказал преди десет години и спрях на прага за да запаля една. Докато дробовете ми се бореха с натрапиля им се дим, чух въпрос, явно отправен към мен:
- Видя ли го?
- Кое? – успях да отвърна през залповете раздираща кашлица.
- Караконджула баби. Него ли видя?
Тук се намесиха и другите старци:
- Като те гледам, никак не си спал. А тук въздуха е чист. За какво друго ще стоиш буден?
- Видял го е, видял го е! И сега е изплашен! Виж как смуче тютюна!
- Няма да се боиш баби! Това е караконджул! Той не върши бели, добричък е. Като види някой чужд тъдява му се иска да се запознае с него.
- Добър вампир! – погледнах с недоверие – Бабо, ти с всичкия ли си? И въобще вампири няма!
- Казваме ти ала ти не слушаш! Това не е вампир, а караконджул! Друго е!
- Ще те огледа и като те опознае ще те остави. И той е любопитен като нас хората.
- Дар му дай момче, подарък! Те обичат да ядат сладко.
Фактът, че не полудявам и че и други са виждали странното съществото ми подействаха ободряващо. Не бях запознат с любопитството на караконджулите, но любопитството на хората е на по-висше ниво. Често, за да го задоволим го оправдаваме като „научно изследване” и сме склонни да стигнем до крайности. Изпълних заръката на старите баби, купих от магазина няколко кутии сладки, локуми, и каквото друго предлагаше асортимента и ги разпръснах зад чемшира. Гарнирах ги обаче и с няколко капана, които намерих в мазето на новата си собственост. Бях твърдо решен да заловя непознатия звяр – в името на науката!
С настъпването на вечерта застанах на пост точно пред входната врата – за да мога при опасност бързо да се скрия в къщата – въоръжен с вярната ми тояга и един ръжен. Не бе нужно да чакам дълго. Скоро след като първите звезди изпъстриха нощното небе дочух обичайния шум зад храстите. Този път обаче, стъпките като че ли бяха по-леки. Осмелих се да приближа и дочух звук от хрупане и мляскане. Нещо иззад чемшира прошумоля и след това чух познат звук от затваряне на капан. Последва неистов вой, който можех да наподобя само на мяукането на наранено коте. По пътеката, която проправих сутринта се втурнах зад храсталака и гледката ме накара да изпусна оръжията си. В капана се бе уловило животинче подобно на малка маймунка, но със същите червени очи, които видях миналата вечер. Като ме видя, то се опита да скочи и да ме одере с острите си нокти, но капана разбира се го спря. Докато стоях прикован неподвижен от ужас и любопитство, писъците намаляха и се превърнаха в жаловити мяукания. Малкото караконджулче ме гледаше умолително с широко отворени очи. Преодолях страха си и взех в ръце съществото, като едновременно с това освободих крачето му от капана. И то бе с четири пръста. Едва тогава дочух страшния рев, който се приближаваше. Подскочих стреснат, все още с малкото в ръце, и видях срещу себе си родителя му – този чийто очи така силно ме бяха уплашили. Стоеше право срещу мен и гърлено ръмжеше. Треперещ и незнаещ, направих първото нещо което се сетих – подадох малкото на баща му. А то, като че ли се усмихваше. Татко му го взе от ръцете ми, прегърна го в обятията си и го погали по малката главичка. Малкото изписука, големия леко изръмжа и също се усмихна. Нямах сили да побягна, погледахме се взаимно. Караконджула пак изръмжа, обърна се и тръгна с детето си на ръце.
След поредната безсънна нощ изпълненена с размисли за случилото се, но този път без да се съмнявам в истинноста им, излезнах навън. На прага ме чакаше голяма купчина плодове – диня, пъпеши, ябълки, круши, дори и няколко царевици. Огледах се, ала нямаше никой наблизо. Прибрах всичко вътре и се отдадох на мисли – за науката, за човешките постъпки, за караконджулите, които май бяха повече хора от нас. Привечер, докато се вслушвах за шумове зад чемшира изядох пъпеша. Тази вечер нямах неканени гости. Почаках още малко докато изям и ябълките, но до стъмване не се появи никой.
На следващата сутрин намерих пред вратата подобна купчина от плодове. Изкупих от селското магазинче каквито имаше сладкиши и всяка вечер започнах да оставям по малко. Прибирах се в къщи, а на сутринта те обезателно изчезваха. Но всяка сутрин пред прага ми задължително имаше купчина плодове. Ден след ден.

Даниел Меразчиев
Още от моето творчество тук: https://www.facebook.com/DanielMerazchievProza

Много интересно и приятно за четене.