Колко пъти е откривана Америка?

Колко пъти е откривана Америка?

Дълги години се смяташе, че Христофор Колумб е първият европеец стъпил на американска земя. Това се е случило на 12 октомври, 1492 година и тази дата днес се отбелязва официално в Съединените щати като Денят на откриването на Америка.

Но защо само една държава се нарича Колумбия, а не целият открит континент? Много просто, до края на живота си, великият мореплавател е смятал, че е открил нов морски път към Индия. Грешката му е увековечена в названието на коренното население – индианци.
Седем години след Колумб, друг, не по-малко известен мореплавател, Америго Веспучи, родом от Флоренция и на служба при Испания и Португалия, достигнал тези земи и изказал предположението, че това съвсем не е Индия, а неизвестен до сега континент и предложил да се нарече Нов Свят. През 1507 година, картографът от Лотарингия, Валдсмюлер дал на новооткрития континент името Америка, в чест на Веспучи. Така, след 15 години отново откритата земя получила окончателното си име. Е, местното население не започнало да се нарича американци, а по старому – индианци. И като че ли с това всичко си е дошло по местата, но...

Тук беше Лейф


Статуя на Лейф Ериксон в Рейкявик, Исландия.

В началото на 60-те години на ХХ век, в различни части на източното крайбрежие на северноамериканския континент, археолозите откриват неопровержими доказателства, че през 800-1000 година от н.е., т.е. 500 години преди Колумб, по тези земи не само пристигали, но и са живели великите мореплаватели на Севера – викингите. Археологическите находки – останки от постройки и укрепления, предмети от бита, фрагменти от оръжия и дрехи, изсечени в скалите рунически знаци, всичко това са убедителни доказателства, че в течение на години в различни места по крайбрежието са съществували колонии от бледолики пришълци отвъд океана. Съвременните обитатели на континента също признават това. През 1964 година, по препоръка на Конгреса на САЩ, президентът Линдън Джонсън подписва законопроект за ежегодното честване на 9 октомври като Денят на Лейф Ериксон – в чест на предводителя на древноскандинавската експедиция, която според легендите и преданията първа е достигнала легендарната земя Винланд. Нещо повече, през XIX век били открити доказателства за скандинавско присъствие по бреговете на Флорида и Мексико, а в наши дни много изследователи смятат, че викинги са достигнали и живели в подножието на Андите, в Тихуанако – един от най-древните градове на територията на днешна Боливия.
През 1975 година, френският учен професор Жак де Майе, директор на антропологичния институт в Буенос Айрес, направил сензационно откритие, че викингите са достигнали дори басейна на река Амазонка и по притоците ѝ Бени и Мадейра, във вътрешността на Южноамериканския континент. До този извод ученият достига след повече от двадесетгодишно изследване на загадъчното племе на така наречените „бели индианци”. По време на една от експедициите в бразилския щат Пиауи, той се натъква на останките на 10 метрова стена, руините на два неголеми форта и Храм на слънцето. Откритите там каменни статуи се оказали копия на скандинавските викинги, а стените били покрити с изсечени руни, характерни за древния датско-норвежки език. На един от фрагментите от стената, де Майе открил изображение на викингски кораб, с глава на дракон на носа и символическо изображение на чука на Тор, нордическия бог на мълниите. Професорът е убеден, че „белите индианци” са потомци на древните викинги.

Евреи? Араби? Китайци?

Но... Може би викингите не са първите презокеански пришълци по американските брегове. В щатите Тенеси и Джорджия са открити издялани в скалите надписи, даващи основание да се предполага, че 3000 години преди това там са живели представители на еврейски племена. Индианското племе ючи, от щата Джорджия, имат обичаи и думи, които изследователите на американския фолклор отнасят към древноеврейската култура.
Съществува и версия, че Америка е открита от арабите. В средновековните арабски предания се описват земи с непознати за тогавашния свят животни и растения и които според някои учени могат да се отнесат към флората и фауната на двете Америки.
Повече от век, в Европа се говори, че в древни времена до Америка са достигнали китайците. През 1962 година се появило съобщение на някой си пекински професор, че през 459 година, пр.н.е., на брега на Мексико са акостирали шест китайски мореплавателя начело с будистки монах. Китайските учени се опитват да обосноват тази хипотеза опирайки се на древни легенди, митове, нумизматика и откритите според тях китайски мотиви в културата на ацтеките.

Келти?

През 1975 година, няколко учени от Американското епиграфическо дружество обявяват, че преди повече от 2500 години, по североизточното крайбрежие на Америка, в днешна Нова Англия, са достигнали келти, представители на индоевропейски народ, населявал тогава обширна част от Северна и Централна Европа, включително и Британия и Ирландия. Доказателство за присъствието им, според тях, са надписите на езика на този народ, открити в скалите на щатите Ню Хемпшир и Върмонт. Според професор Бари Фел, от Харвардския университет, специалист по епиграфика, наука занимаваща се с изучаването на древните надписи, в периода VII и III преди н.е. рибари от Европа са достигнали тези брегове.

Хипотези, хипотези...

През 1940 година, близо до устието на река Съскуехана, на около 160 км от Филаделфия, били открити 400 изпъстрени с надписи камъни. Първоначално са сметнали, че това е дело на викингите, докато Бари Фел не открил, че това всъщност знаци на финикийска писменост. Той смята, че е разчел някои от надписите и тъй като в тях се споменавали деца и жени, той стига до заключението, че в периода между 800 и 600 г преди н.е., по тези места са живели баски.
Следващата хипотеза на неуморния Фел засяга древните египтяни. Според него, през 231 г. пр.н.е., те преплували Тихия океан и са достигнали крайбрежието на Чили, на около 200 км от днешно Сантяго. Основание за тази сензационна хипотеза е удивителното откритие на учени от Тексаския университет. По стените на пещерата Каса Пинтада, Кордилиерите, те открили надписи, датирани към 16-та година от царуването на египетския цар Птолемей III, чието царуване е започнало от 246 г. пр.н.е. Надписа гласял – „... южната граница на крайбрежието, което достигна Мави... флота успя да достигне до тази южна граница. Мореплавателите обявяват тези земи за собственост на царя и царицата на Египет и техните синове.”
По нататък следва подробно описание на споменатите земи. Учените забелязали забележително сходство между текста и откритите от Фел надписи в Либия, а също така и с .... писмени паметници на полинезийците. Било изказано предположение, че жители на Древен Египет, съответно и Либия, са достигнали крайбрежието на Южна Америка през Тихия океан, като по пътя си са спрели на островите Полинезия.

Ханон Велики

Още едно откритие на Фел, свързано с името на картагенския принц Хано Вел Ханон, поданик на цар Хирам III – цар на града – държава Тир. Начело на експедиция мореплаватели от Картаген и Гадир (днешен Кадис), през 480 г. пр.н.е. Ханон се отправя в търсене на задморски земи и достига западното крайбрежие между Квебек и Юкатан. В щата Масачузетс, а също така и в Канада и Мексико, били открити изсечени в скалите надписи на (според Фел) иберо-пунически език, използван на територията южна Испания и Северна Африка.
Един от надписите гласи: „Ханон достигна това място, тръгвайки от Таму”. В друг пък се казва: „Провъзгласяване за собственост. Не унищожавай. Ханон обявява това място за свое владение.”
Някои археолози и лингвисти се съмняват в това, че Фел правилно е определил произхода и разчел тези надписи. Но въпреки това Фел има и много съмишленици. Сред тях е известният швейцарски лингвист Линус Брюнер, оценяващ откритията на Фел като гениални. Независимо от Фел, с разчитането на три надписа, открити в началото на ХХ век в провинция Квебек, се занимавал и Томас Ли, професор от университет Лавал в Канада. Според него, надписите са свидетелство, че 2000 г. преди Колумб, финикийска експедиция от Картаген е достигнала крайбрежието на Северна Америка и е навлязла във вътрешността на континента по един от притоците на река Сейнт Лорънс.
Кой от обитателите на Стария свят пръв е достигнал Новия свят и кога, навярно никога няма да узнаем. Можем само да предполагаме, че най-първите са били хора от Евразия, преминали по суша Беринговия проток и които познаваме като „индианци”. Това е станало преди десетки, а може би и стотици хиляди години. Резултати от скорошни генетични изследвания на американските учени свидетелстват, че предците на днешните индианци са живели около езерото Байкал.

Източник: http://bghelpforum.com/urlrw-vt11898.html#.VWDPScr4X2s по материали от tainy.info

Много добре оформена и обстойна статия.Почувствах се като на лекция по история Моето усещане е ,че викингите са били първи (по морски пътища) Те са били най смелите мореплаватели на времето и е твърде възможно да са те.Благодаря за поучителната статия

Доста изчерпателна статия. Мисля, че единствено липсва една хипотеза според която до Америка са стигнали и черни африканци - те дали начало на древното индианско племе олмеки.

Радвам се, че ви харесва и се е получило добре!

Има липсващи и други хипотези, но относно черните африканци и в частност за произхода на олмеките, давам накратко няколко най-важни неща и линк към статия на английски:

- в свещения град Ла Вента, Мексико, са открити огромни фигури, тежащи по 30-40 тона, датирани от поне 1500 г. пр.н.е., с негроидни черти на лицата;
- намерени антични глинени фигури на хора с различно обществено положение с негроидни черти;
- намерени черепи и скелети на негроиди в олмекския град Тлатилко;
- дневника на Хр. Колумб от второто му пътуване но Америка съдържа свидетелства на хора от Хаити, че хора с черна кожа идват с лодки от юг и югоизток да търгуват;
- устни предания в Мексико, че най-тарите жители на страната се били чернокожи;
- твърдения на редица мексикански учени, че цивилизацията в Мексико има корени в Африка;
- най-ранната известна цивилизация в Мексико - на олмеките има много сходни елементи с тези на нубийско-египетския свят;
- според някои учени първите африканци в Америка били египтяни, водени от Рамзес ІІІ, според други - от народности от западна Африка, като мали и гана, но няма спор, че хора от "черния" континент са достигали Америка много преди Колумб.

Повече в източника на английски: http://rense.com/general43/before.htm

И още материали по темата:

Белите индианци



Безброй индиански легенди свидетелстват, че зараждането на всички големи цивилизации в Новия свят се дължи на дошли от Запад бели, брадати пришълци, донесли със себе си непознати до този момент знания и умения.

В няколко бразилски географски списания се появява сензационна новина, че една от многобройните напоследък експедиции, изследваща труднодостъпните джунгли в северозападната провинция Мату Гросу, е попаднала на следи от легендарния британски пътешественик от началото на века полковник Пърси Фосет, безследно изчезнал преди повече от седем десетилетия тъкмо в този район.

Фосет, чиито дневник, озаглавен „Недовършено пътешествие”, и днес е сред бестселърите за любителите на загадъчното и необяснимото, е бил твърдо убеден, че дълбоко в джунглите на Северозападна Бразилия живее тайнствено племе от бели индианци, рязко отличаващо се по своите антропологични белези и култура от околните индиански племена и избягващо контакти с тях. В дневника му се цитират няколко случая на нападения, извършени от „високи на ръст, белокожи диваци, с червеникави коси и сини очи” срещу опитващи се да проникнат в района на горното течение на река Тауман бразилски фермери и ловци. На свой ред, британският консул в Манаус съобщава на Фосет, че според местните индианци, странно племе от „бели хора, излизащи от скривалищата си само нощем и поради това наричани „прилепите”, действително обитава района на митичните златни мини, северозападно от река Диамантина в Мату Гросу”. Отправяйки се за пореден път в джуглите на тази част от Бразилия, полковник Фосет споменава пред близките си, че разполага с конкретни сведения за местоположението на легендарния „златен град” на „белите индианци”, известен още и като Ма Ноа. Въпреки увереността му в успешния резултат от експедицията обаче, само няколко седмици по-късно той изчезва безследно, заедно с всичките си спътници.

Впрочем британският авантюрист съвсем не е първият, повярвал в историята за „белите индианци”. Още Колумб записал в дневника си на 6 ноември 1492, че на един от островите в Карибско море, хората му са посрещнати от местните жители като „пратеници на белите богове, живеещи на звездите”. Безброй легенди на индианците от двете Америки разказват за това, как в дълбока древност край бреговете на континента се появили странни блестящи кораби, от които слезли синеоки и светлокоси хора, облечени в дрехи от груба черна материя и ръкавици. На челата си, повечето от тях, носели украшения с формата на змия. Според ацтеките и толтеките в Мексико, името на водача на „белите богове” било Кетцалкоатъл, инките го нарекли Кон-Тики Виракоча, сред индианците-чибча от Колумбия той е известен като Бочика, а сред маите в Централна Америка – като Кукулкан.

Ацтекските жреци дори „изчислили”, че белите богове напуснали страната им в годината „Ке Акатъл”, щели да се върнат пак в същата година, повтаряща се на всеки 52 години по нашия календар. По странно стечение на обстоятелствата, тъкмо в поредната година „Ке Акатъл” на брега на днешно Мексико слезли частите на испанския конкистадор Ернан Кортес, успял с нищожната си армия да завоюва огромната империя на Монтесума до голяма степен именно заради жизнеността на древната легенда. Впрочем, почти по същия начин от нея се възползвали и хората на Писаро, превръщайки в развалини могъщата държава на инките в Южна Америка. Показателно е, че инките се вдигнали срещу завоевателите, едва когато, нахлувайки в столицата Куско, испанците задигнали или унищожили и златните и мраморни статуи на „белите богове”, пазени в местните дворци и храмове като светини.

Остава въпросът, обаче, има ли нещо вярно в легендите за белите цивилизатори на Америка? Ако оставим настрана екстравагантните хипотези на хора като Ерик фон Деникен, обявил ги за „пришълци от Космоса”, струва си да се потърси обяснението, тръгвайки оттам, където съгласно легендите, вероятно през първите векове от новата ера е приключил дългият им път – на островите от Полинезийския архипелаг.

Повечето съвременни учени са единодушни, че днешните полинезийци са потомци на поне няколко различни раси. Още първите европейци, появили се по тези места, отбелязали наличието на представители на така наречения „арабо-семитски тип”, с прави носове, тънки устни и прави светли коси. Самите полинезийци ги наричали „уру-кеу” и ги смятали за преки потомци на древна светколокожа „раса на боговете”, първоначално заселила се на островите. На най-отдалечения от Полинезия и най-близко разположен до Америка остров Пасха и до днес се предават легенди за първите жители, пристигнали тук от неизвестна пустинна страна, разположена някъде на Изток, след като в продължение на 60 дни пътували през океана, следвайки Слънцето. Пак, според легендите, въпросната страна била известна също с многобройните си гробници. На запад от Пасха, в цялото огромно пространство до Югоизточна Азия няма нищо, съответстващо поне малко на това описание. За сметка на това обаче, на изток от острова се намират крайбрежните пустини на Перу, където действително през 20-те години били открити два огромни некропола в района на полуостров Паракас. Възрастта на повечето от мумиите в тях е около 2200 години, а в гробниците са намерени и остатъци от огромните салове, с които древните южноамерикански индианци са извършвали каботажни плавания, и които, както показала легендарната експедиция на Тур Хейердал със сала „Кон-Тики”, спокойно са могли да достигнат Полинезия. Сензациите обаче не свършват дотук. Още един от откривателите на древните гробници в Паракас – американският археолог Стюарт отбелязъл, че „повечето от погребаните в тях принадлежат към съвършено различна в расово отношение от местното население група от едри хора със светла кожа и нерядко – с руси коси”. Впрочем Франсиско Писаро, завоевателят на Перу, описва по същия начин членовете на управляващата кралска фамилия в империята на инките.

Нахлувайки в най-големия храм на индианската столица Куско, смаяните войници на Писаро се изправили пред огромна каменна статуя на върховния бог Кон-Тики Виракоча – бял мъж с къдрава брада и горда осанка, облечен в дълга туника. В началото испанците дори решили, че тя изобразява Свети Вартоломей, стигнал до Перу дълго преди тях и това за известно време спасило статуята от участта на останалите „езически” идоли, които били разрушени моментално. През 1553 испанският хронист Сиеса де Леон отбелязва, че Виракоча се появил в Перу от района на езерото Титикака, в днешна Боливия, сложил край на войните между местните племена и поставил основите на цивилизацията по тези земи.


Кон-Тики Виракоча

Известно е, че именно край езерото Титикака са разположени развалините на древния мегалитен център Тиуанако, който местните жители също свързват с името на Виракоча. Според тях странното бяло племе, създало огромните сгради и храмове в Тиуанако, се появило от Север, а по-късно след неуспешна война с местните индианци се отправило на Запад и изчезнало в океана.

На север от инкската държава обаче, в планините на днешна Колумбия, се намирала държавата на племето чибча – още един загадъчен народ, достигнал високо културно равнище. Местните легенди също съдържат данни за „белия учител” Бочика, чието описание, съвпада с това на Виракоча, и който дошъл от Изток. На изток, т.е. във Венецуела индианците пък разказват историята за тайнственият светлокож вожд Суме, научил местните жители как да обработват земята и създал първите закони.

Пътят на „бялото племе” може ясно да се проследи географски и хронологически още по-на север – в Средна Америка. Легендите за брадатите богове, съществуват сред индианците „куна” в Панама, те са в основата на митологията на древномексиканските племена толтеки и ацтеки (именно „белият бог” Кетцалкоатъл поставя основите на двете най-могъщи местни цивилизации). Преди това обаче, неизвестните цивилизатори на Америка създават през ІІ-І в.пр.н.е. първите стъпаловидни пирамиди в градовете на маите Чичен Ица и Маяпа. Тук техният вожд е известен под името Кукулкан, а сред родствените на маите индианци киче от Гватемала, той фигурира като Кукумац в свещената им книга „Попол Вух”.

Изследователите на древните индиански легенди посочват, че най-старите подобни сведения датират от средата на първото хилядолетие преди новата ера и се съдържат в легендите на индианците, населяващи Западен Юкатан. В тях се говори за белия пратеник на боговете Вотан, произхождащ от страната Валум, разположена далеч на изток (т.е. отвъд Атлантика), който научил местните племена на основите на земеделието и създал първата йероглифна писменост.

През 1932 американският археолог Бенет открива по време на разкопки в Тиуанако статуетка от червен камък, изобразяваща Кон-Тики Виракоча като висок мъж с брада и дълга туника, украсена с изображения на рогати змии и пуми – символите на висшите божества в Мексико и Перу. На перуанското крайбрежие образът на Виракоча може да се открие върху керамиката и наскалните рисунки на местните племена чиму и мочика. Огромно количество подобни предмети са намерени в различни райони на Еквадор, Колумбия, Гватемала, Мексико и Салвадор. Прекалено широк е кръгът от източници, споменаващи разпространението в Новия свят на светлопигментирано население от „кавказоиден тип” (по определението на Тур Хейердал). Как то е успяло да запази расовия си тип по време на продължителната миграция от Мексико до Перу и Полинезия е само една от загадките. Впрочем, строгата ендогамия, т.е. браковете само вътре в етническата група, изглежда достатъчно правдоподобно обяснение, още повече, че се подкрепя и от индианските легенди. И все пак, кои са били „белите богове” на предколумбова Америка? Ясно е само, че не са пришълци от Космоса. Може би това са творците на древните мегалитни съоръжения в Европа? Или тайнствените „морски народи”, опустошили някога Египет и после отплували на запад към Гибралтар? А може би древните критяни или финикийци? Но, както се казва, това е вече друга тема…

Източник: https://mysticallegends.wordpress.com/2012/11/11/белите-индианци/

Арабски мореплаватели

Големият мюсюлмански учен и географ, Абу ал-Хасан ал-Масуди, през 956г писал за едно плаване от 889г. от ал-Андалус (мюсюлманска Испания). Плаването било на запад и продължило месеци. Накрая намерили огромна суша отвъд океана, където  търгували с местни жители, след което се върнали в Европа. Ал-Масуди на картата си отбелязал тази земя отвъд океана и я именувал „непознатата земя”.



Карта на света на ал-Масуди от 956г. с „непознатата земя”  отвъд Атлантика срещу Африка

В историята са регистрирани две други плавания от мюсюлманска Испания за Америка. Едното било презз 999г. под ръководството на ибн-Фарук от Гренада. Другото е записано от географа с гениалния ум – ал-Идриси, който е работил в Сицилия на крал Рожер II през 1100-те. Той писал за група мюсюлмани, които са плавали на запад от Лисабон в продължение на 31 дни и акостирали в остров на Карибите. Били са пленени от местните американци на острова за няколко дни. В крайна сметка били пуснати след като преводач, живеещ сред местните и знаещ арабски, уредил тяхното освобождение. Впоследствие, те отплавали обратно към ал-Андалус и разказали за случилото се. Важната част от това описание е наличието на арабскоговорящ сред местните жители, индикиращо, че трябва да е имало други незаписани контакти между арабския свят и Америка.

Западна Африка

В западна Африка през 1300-те съществувала мощна и много богата империя, наречена Мали. Най-известният водач на тази империя бил Манса(крал) Муса. Неговият брат Абу Бакр бил Манса преди него. По време на своето управление изпратил флота от 400 кораба, за да разучат Атлантическия океан. Само 1 се върнал, но съобщил, че са намерили земя отвъд океана. След това Манса Абу Бакр екипирал флота от 2000 кораба, с които отплавал на запад в океана. Никога повече не са чули за него.

Докато в Мали няма записи за това пътуване, в Америка има доказателства за пристигането им там. В Северна и Южна Америка има много археологически останки, които удостоверявали за малианско присъствие. Ранните испански изследователи и пирати писали за изоставени градове в Бразилия, където имало надписи, идентични на езика мандинка (езика на хората от Мали). Много останки на езика мандинка са намерение също и в САЩ. Около река Мисисипи са открити много такива, на които са записани техните изследвания в Америка.

В Аризона е намерен надпис: „Слоновете са болни и раздразнени. Понастоящем има много болни слонове”. Те също включват и скица на слон. Слоновете не са животни типични за Америка. Били докарани от Мандинка в Америка и така тези надписи са доказателство за успешното пътуване на Манса Абу Бакр 100 г. преди Колумб.

Мюсюлмански мореплаватели са стигнали до бреговете на Америка през 1178 г.

(От изказване на турският президент Реджеп Тайип Ердоган, публикувано във вестник "Хюриет дейли нюз")

В своите дневници Христофор Колумб споменава наличието на джамия на върха на планина в Куба. Историкът д-р Юсеф Мруех твърди в публикация от 1996 г., че в своите дневници Христофор Колумб споделя, че е видял джамия на върха на красива планина, плавайки край Гибара по североизточния бряг на Куба.

Пасажът от дневниците на Колумб е тълкуван широко като метафорично описание на издадена част на върха на планината, която приличала на купола на джамия или минаре. Макар да се смята, че Америка е била обитаема, все още не са намерени руини с ислямски произход от времето преди Колумб.

Подбрано от източници: http://zaislama.blogspot.com/2014/11/blog-post.html и http://novinar.bg/news/erdogan-miusiulmanite-a-ne-kolumb-sa-otkrili-amerika_NDgzMjs2NA==.html

Още за откриването на Америка прочете и в темите:

Пътешествията на китайския адмирал Джън Хъ
https://misterika.bulgarianforum.net/t210-topic

Картата на турския мореплавател Пири Рейс
https://misterika.bulgarianforum.net/t212-topic#982

Холанд открива викинги в центъра на Америка


На Кенсингтънския камък в Минесота намират руни на 7 века

В един есенен ден на 1897 г. фермерът от щата Минесота Олаф Оман излиза на работа заедно с десетгодишния си син Едуард. Целта му е да извади от земята няколко стари пъна. При поредното дърво двамата виждат, че корените обхващат огромен правоъгълен камък. След като го освобождават, те забелязват по повърхността редове издълбани странни знаци. Това заинтригува Олаф и той отнася каменния блок в близкото селце Кенсингтън, макар теглото му да надхвърля 90 кг. Тук са основно изселници от Скандинавия, но никой не разбира написаното. Някой изказва идея, че става дума за старогръцки език и затова изпращат камъка в Минеаполиския университет. Там познавачът на скандинавската писменост Олаус Бреди познава в знаците древни руни и ги разчита:

"Ние сме 8 готи (шведи - б. а.) и 22 норвежци и сме участници в разузнавателното плаване от Винланд на запад. Десет човека от отряда останаха край морето, за да пазят корабите ни на 14 дни път от този остров. Ние спряхме на две шхери (архипелази от малки островчета - б. а.) на ден път от този остров. Ние отидохме за един ден да ловим риба. После се върнахме и намерихме десетимата наши хора окървавени и мъртви. Аве Мария, избави ни от злото. Година 1362."

Първото заключение на Бреди е, че това е фалшификат. Същото е мнението на учените от Северозападния университет в Чикаго и на скандинавските лингвисти и археолози, видели надписа. По представите на онова време никой преди Колумб не можел да стигне Америка, камо ли да пътешества из Минесота в северозападните централни части на САЩ. Затова от Университета връщат находката на Олаф Оман, който използва камъка за праг пред вратата на къщата си.

Именно така го заварва ученият Ялмар Холанд през 1907 г. Кой е този ентусиаст, опълчил се срещу общото мнение? Роден е в селището Хьоланд на норвежката провинция Акерхус през 1872 г. По това време скандинавската страна е много бедна. Майката на Холанд умира рано, а баща му губи имота си, когато той е на десетина години. По тази причина през 1884 г. семейството се качва на кораба "Исландия" и емигрира в САЩ. През 1898 г. младежът получава бакалавърска степен в Университета в Уисконсин, а на другата година вече е магистър.

От детството си Холанд вярва, че скандинавците са открили Америка много преди Христофор Колумб. Научавайки за надписа, той заминава за Кенсингтън

и го откупува от Олаф Оман за смешната сума от 10 долара

В следващите години се посвещава изцяло на него. Първо изследва годишните кръгове на отсечените пънове и разбира, че дърветата са на около 40 години. А първите заселници на Кенсингтън идват едва през 1858 г. и явно камъкът се е намирал там преди.

През 1932 г. той публикува резултатите от работата си, които са смели и трудно приемливи за тези години. Днес вече със сигурност се знае, че викингите на Лейв Ериксон са стигнали Америка и са плавали край бреговете на Хъдзъновия залив още през Х-ХI в. Но в първата половина на ХХ в. се смята, че до Колумб Северна Америка е населена само с индианци и ескимоси. Холанд обаче обикаля Великите езера и открива десетки камъни, служещи за привързване на викингските кораби. В 1930 г. на брега на езерото Латок е намерен железен крик, ползван от скандинавците, през 1940 г. край Детройт Лейк - норвежко огниво, а през 1940 г. пак в една от фермите на Минесота - ръкохватка от скандинавски меч от XIV в.

Но главното доказателство се появява в древните ръкописи. Според тях през 1355 г. норвежкият крал Магнус Ериксон е организирал морска експедиция на запад под началството на Паул Кнутсон от Онархайм. Изворите не разказват нищо за резултата, но се знае, че се връщат малцина и то 9 години след началото на похода. В него освен норвежци, участват и шведи. Учените предполагат, че те имат по-висока грамотност и са познавали древното руническо писмо.
Кенсингтънският камък съвпада като дата с времето на експедицията на Кнутсон. Съгласно надписа десетима са загинали от вражеско нападение, очевидно от местните индианци. Останалите се установяват там, правейки набези във вътрешността на континента. Вероятно един от тези отряди не се връща, а другите го чакат, което обяснява деветгодишното отсъствие. Що се отнася до използването на руните, то скандинавците ги употребяват до късно, отбелязвайки важни събития.

Холанд изказва интересна идея за изчезналия отряд. При изворите на Мисисипи обитава индианското племе мандани, което отдавна привлича интереса на етнолозите. Те рязко се отличават от останалите червенокожи по външен вид и обичаи.

Всеки пети от тях има бяла кожа и светлосини очи

Срещат се и съвсем руси хора. Манданите не са номади и живеят в селища, наподобяващи на някогашните северноевропейски села.

Въпреки доказателствата на Холанд, остават доста скептици. Те не могат да си обяснят как при такива обстоятелства воините от групата си позволяват направянето на толкова дълъг текст. При все това на 11 март 1948 г. Кенингтънският камък тържествено е пренесен в залите на Националния музей във Вашингтон. А извършеното с модерни методи изследване през 1998 г. показва, че по степента на изветряване на издълбаните букви надписът е на 500-600 години. Освен това геолозите са категорични, че камъкът е престоял в земята най-малко половин век. Така при сегашното развитие на науката паметникът отново е обявен за автентичен.

Ялмар Холанд умира през 1963 г. Освен със средновековните норвежки походи, той се занимава с историята на скандинавската емиграция в САЩ. В една от последните си книги много цветно описва родния си край. Макар животът му да минава в Новия свят, норвежецът никога не забравя развълнуваното Северно море и обраслите с гъсти гори хълмове край фиордите.

Реконструкцията на маршрута

Изследвайки откритите камъни за привързване на корабите, Холанд възстановява пътя на северните воини. Той свързва с линии десетте пункта и проследява маршрута през днешния щат Минесота до река Мисисипи. Там данните за загадъчната експедиция рязко прекъсват, което подкрепя фактите от надписа.

Проблемът с датата

Противниците на автентичността на надписа изтъкват ползването на арабски цифри за обозначаване на годината. Норвежкият рунолог Есинг обаче смята, че в това няма нищо необичайно. Арабските цифри навлизат в Европа още в края на Х в., а от началото на ХII в. се използват в Скандинавия и Исландия.

Автор: проф. дин Николай Овчаров
Източник: http://www.standartnews.com/lyubopitno-show/holand_otkriva_vikingi_v_tsentara_na_amerika_-257509.html

Джон Кабот търси през ледовете на далечния северозапад път към Индия

Истинското име на тоя мореплавател е Джовани Кабото.. Той е роден през 1451 година в Генуа и е като своя съгражданин Христофор Колумб италианец. Двадесетгодишен, по неизвестни причини се преселва във Венеция. Може би някоя венецианка го е привлякла в тоя град, защото тук скоро се оженва. Във Венеция се ражда първият му син Левис. Изглежда, че Джовани Кабото се занимава с търговия. Като венециански, търговец той пътува из източното Средиземно море и посещава Мека — най-големия пазар по това време между Изтока и Запада и междинна станция на керваните с подправки, които идат от Индия. В Мека Джовани Кабото дружи с разни търговци на подправки и слуша разказите им за страната на богатствата. Може би тука се ражда у него мисълта за едно пътуване до Индия. Мисъл, която по-късно узрява в решение!
През 1474 година Кабото се преселва и установява в Лондон. Не се знае защо е направил това. Още със стъпването му на английския бряг островните власти започват да произнасят италианското име по своему, без неговата хубава звучност, и то става Джон Кабот. В Англия той живее не само в Лондон, а и в Бристол. В пристанищния град Бристол се ражда вторият му син Себастиан, а сетне и третият — Сантус.
По това време в Англия кралят и неговите съветници, както и търговците и мореплавателите с любопитство следят по докладите на кралския посланик в Лисабон сведенията за усилията на португалците да достигнат Индия по пътя край Африка. Богатствата на Индия, на Великия хан, за които разказва Марко Поло в своята книга, не малко блазнят английските търговци. Те често поглеждат на изток с мисъл да изпратят един ден свои кораби натам.
Джовани Кабото се преселва в Бристол, защото тоя град е най-голямото английско търговско и рибарско пристанище тогава. Той отдавна не се занимава с търговия, а е станал капитан на кораб, с който обслужва товарите на бристолските търговци и рибари. През тия години родената някога мисъл за пътуване към Индия по пътя на юг — край Африка, след напразните опити на португалците години наред да заобиколят черния континент, се обръща в зрял план за пътуване към Индия през Атлантическия океан на запад. Джовани Кабото не знае за замисъла на Колумб или може би е дочул нещо за него, когато Бартоломео Колумб идва в Англия да търси подкрепата на крал Хенри VII. Но той живее със замисъла на своя съгражданин, като смята тая замисъл за своя! Разбира се, това никак не му помага да осъществи замисленото дело. Той говори не с един богат търговец, прави предложение дори на краля. Не може да постигне нищо. Без да искат да знаят дали замисълът е негов, или на друг, и кралят, и търговците отказват да го подкрепят.
Така вървят работите на Джовани Кабото до 1492 година. През. тая година посланикът на Хенри VII при испанския кралски двор с вълнение съобщава, че някой си Колумб е достигнал богатата Индия в своето пътуване през океана на запад. Сега кралят си спомня за тоя Колумб. Някой му беше говорил за него преди години. Той си спомня и своя прибързан отказ да приеме брата на тоя човек. Дали вече е късно да се поправи грешката? Кралят, както и богатите английски търговци отправят очи на запад с колебание. Те отдавна знаят, че там, на запад от Ирландия, в океана е островът на „Седемте града". Те дори са пращали кораби да търсят тоя остров. След като Колумб достига Гуанахани, разбират, че легендарният остров на седемте християнски епископи може и да не съществува, но затова на запад през океана може да се достигне Индия.
Удря часът на Джовани Кабото. Бристолските търговци, в споразумение с краля се съгласяват да подкрепят с пари едно пътуване до Китай и Индия през океана на запад.
Тези обстоятелства предшестват първото плаване на Джовани Кабото. Преди да тръгне, посланиците на Португалия и Испания, много развълнувани, дотичват в двореца. Те молят английския крал да ги приеме. Той ги приема. Макар и много любезно, посланиците предупреждават Хенрих VII, че милостивите им господари ще сметнат пътуването на Джовани Кабото на запад през океана за нарушение на техните законни права. Крал Хенрих VII ги разбира. Те напомнят за подялбата на света между Португалия и Испания, направена от папата. С тази подялба папата дава единствено на тези две кралства правото да дирят и да притежават „езически земи" в океана на изток и на запад. Английският крал няма намерение да зачете тая пристрастна постъпка на светия отец!
На 5 май 1496 година той дава по обичая на времето патент „на възлюбления Джон Кабот, венециански гражданин, и на неговите синове Левис, Себастиан и Сантус". С този патент те получават пълна свобода и власт „да напуснат страната и на свои разноски да издирят и да открият на изток, запад и север каквито и да е острови, страни, царства и области на езичници и неверници, които до това време не са известни на християните". В този документ не се споменава, че мореплавателят може да плава и на юг. Това е единствената отстъпка, която прави крал Хенрих VII. Той не иска да даде доказателство за незачитане на папата и се пази да не дразни Португалия и Испания поне с документите, които издава. Но мореплавателят знае, че неспоменаването посоката на юг не е забрана, ако иска да плава и на юг.
Документът завършва с онова, което характеризира английския крал като не по-лош търговец от краля на Португалия и Испания. Всъщност и в Испания, и в Португалия, и в Англия и навсякъде това е най-обикновено нещо за епохата, през която кралят е собственик и господар на всичко. В патента се казва: „Стоки, донесени в Бристол от откритите земи, се освобождават от мито, а до една пета част от чистите печалби от продажбата на тия стоки се дават на краля".
С кралския патент в джеба на 2 май 1497 година Джовани Кабото отплава от Бристол на кораб „Матьо" с осемнадесет души екипаж.
Много подробности около това пътуване не се знаят. Корабът заобикаля Ирландия и се насочва на север, а сетне на запад. В тези посоки плават около два месеца през океана. Моряците са северняци. Не един от тях е плавал около северните брегове на Англия, както и към Холандия, покрай брега на Дания и далече на север към Скандинавския бряг. Те познават суровия студ и ледените бури на Северното море, но знаят, че през летните месеци тука е приятно топло, а брегът е потънал в зеленина. Сега преживяват нещо неочаквано. Месец юли е, а те зъзнат на палубата. Корабът се движи сред булото на лепкава мъгла. Морето носи планини от лед. Една сутрин, когато мъглата се вдига, виждат брега на някаква студена и пуста земя.
Допуща се, че Кабото стига със своя кораб до Нюфаунд-ленд — острова пред Лабрадор, най-северната част на Северна Америка. Сам той разказва, че на петдесет и втория ден, откак „Матьо" отплава, на 24 юли 1497 година, стигат един остров, дето „траенето на нощта няма край". Този остров той нарича на своя роден език — „Тера прима виста" — първата видяна земя.
В един залив, в който с труд си пробиват път между ледовете, пущат котва. Джовани Кабото се качва с няколко моряци в единствената лодка, с която разполагат, и отива до брега. Той носи кралското знаме. На брега капитанът развява знамето и обявява откритата земя за владение на крал Хенрих VII. А за да утвърди това, заповядва неговите моряци да издигнат на брега голям кръст с гербовете на Англия и Венецианската република — леопард в лъв.
На студения и пуст бряг не виждат хора, но намират белези на човешки живот. Един моряк донася тояжка, нашарена с острие. Друг намира по брега заложен капан. Това е една груба кожена връвчица, приготвена и сложена така на земята, че непременно да пристегне животното, което би минало. Признаци на беден, примитивен живот! Въпреки това Джовани Кабото като Колумб вярва, че е стигнал източния бряг на Азия — оня богат континент, отдето идат коприните, скъпоценните камъни и подправките. Той вече крои как да премине изпречилата се на пътя му студена земя, за да стигне в царството на Великия хан. Според него за това няма да бъдат нужни големи усилия!
С тази вяра в сърцето си той се връща радостен в Англия. Крал Хенрих VII и неговите придворни изслушват доста недоверчиво разказа на чужденеца. Но на приема присъстват и моряците от кораба „Матьо". Те всички са англичани. Когато те потвърждават разказа на своя капитан, вече никой не се съмнява, че той е казал истината. Щедрият крал дава на Джовани Кабото десет лири стерлинги награда, „че е открил нов остров", и пенсия от двадесет лири годишно. Капитанът е много благодарен и развълнуван. Най-много обаче той се вълнува от обещанието на краля да постави напролет под негови заповеди десет кораби, за да отплава за царството на Великия хан ...
Кралят изпълнява обещанието си, макар и не тъй, както бе казал. През май 1498 година Джовани Кабото тръгва от Бристол не с десет, а с два кораба за своето второ плаване. Неговата задача сега е да намери пролив към царството на Великия хан. За това свое пътуване той се подготвя много по-добре, не само като се сдобива с повече кораби и храна. Той снабдява хората си с по-топли дрехи, взема куки, брадви и други инструменти за разбиване и отблъсване на леда, както и за пазене от притискане. Моряците за корабите той подбира не само от Англия, а отива в Лисабон и Севиля и привлича опитни хора, които са плавали с експедиции край Африка или с корабите на Колумб на запад. В Лисабон среща и моряка Жуао Фернандес Лабрадор. Този моряк е известен с едно свое плаване през 1492 година по северния Атлантик, когато достига от Ирландия до Гренландия. Опитният моряк в плавания из водите на студения Север се съгласява да тръгне отново.
Няколко кораби, които обслужват търговията с Ирландия, плават заедно с корабите на Кабото. Далече на север от Ирландия започва буря. Един от търговските кораби не издържа и се връща. Другите продължават на север по познатото топло течение, което облъхва западното европейско крайбрежие и части от северния Атлантик.
В началото на месец юни достигат „твърда земя". Жуао Фернандес Лабрадор пръв съзира земята. Затова Джовани Кабото я нарича на негово име. Сега именно получава името си вече споменатият полуостров Лабрадор. Това име остава и до днес на известния североизточен полуостров на Канада в Северна Америка.
Брегът е пуст, покрит с вековни гори или със северен мъх и хвойна. Тук-таме големи реки буйно се вливат в океана. Тук-таме лъщят езера. В полусенките между гигантските борове преминават едри елени и идат да пият вода.
Кабото избира удобен залив. Корабите свалят платната и се плъзгат още напред. Котвите шумно се спущат в дълбините. С лодки моряци отиват до брега. Недалече от брега откриват колиби, направени от кожите на северни морски животни. Обитателите на тези колиби ги няма никъде. Навярно скрити в гората, те гледат учудени на непознатите гости ...
След кратък престой Кабото повежда отново корабите си на север. Той започва старателно да търси по брега пролива, през който би могъл да мине с корабите си и да достигне близкото царство на Великия хан. Кабото повтаря грешката на Христофор Колумб, както и, редица мореплаватели след него ще повтарят тази грешка. За тях още непознатият американски континент е препятствие, бедна азиатска земя пред царството на Великия хан. Това царство по тяхната географска представа е съвсем близо — може би зад този или другия остров, който лежи на пътя им.
Тази грешка повтарят всички мореплаватели и търсачи на Индия в посока на запад, докато най-сетне един от тях — Магелан — по-силен, по-настойчив, намира пролива, преминава в Тихия океан и проглежда, за да прогледне и целият свят с него: откритата от Колумб земя в Караибското море, както и земята, открита от Кабрал на юг в океана, и от Джовани Кабото — на север, не е Азия, а частите на един нов континент, който лежи далече от Индия и царството на Великия хан . ..
Кабото тръгва със своите два кораба и отива отвъд Лабрадор на север към Гренландия. Започва полярният студ. Срещу корабите се появяват ледени планини. На 11 юни при капитана идват представители на моряците от командния кораб. Те предупреждават, че отказват да плават по-нататък в северна посока. Джовани Кабото се съгласява да измени посоката. Така те заобикалят нос Фаруел и тръгват покрай южния бряг на Гренландия, а сетне и по западния бряг. Положението става още по-лошо. Ледовете започват да сковават корабите. Капитанът заповядва нов курс — запад. Сега те преминават канала между Гренландия и Северна Америка, който днес се нарича Девисов пролив, и се отзовават пред земята, която се нарича Бафинова.
Кабото продължава да вярва, че се намира на брега на Азия или на острови пред континента. Той решава да опита с курс юг да достигне до Сипанго. Като плават в тая посока, корабите на Кабото влизат в Худсоновия пролив й спират на най-геверния бряг на Канада.
На тоя бряг англичаните намират туземни селища и за първи път виждат хора. Туземците, които те наричат индийци, защото смятат, че са в границите на Индия, имат бронзови широки, мазни лица, нашарени с цветни бръчки. Техните устни са дебели, а косите им черни, остри като гривата на кон, боядисани с няколко бои и навити на охлюви. Тези хора са облечени с кожи от видри или от други диви животни, а около кръста си носят мека еленова кожа. Техните колиби са направени също от кожа, а лодките, с които те плават около корабите, са уплетени като кошове от тръстика и облепени с кори. Но те имат и лодки от опънати кожи.
Разочарованието на Кабото е голямо. Не вижда никакви признаци от някакви богати селища, а хората, макар да му приличат на азиатци, никак не изглеждат на хора, които познават златото, скъпоценностите и разкоша. Той успява да вземе от тях само няколко кожи и побързва да подготви корабите си за връщане в Англия, защото храната е на привършване и моряците му страдат ужасно от студа.
През есента на 1498 година корабите на Джовани Кабото достигат английския бряг. Второто негово пътуване не оправдава по преценка на търговците с нищо разноските, които те са направили. Търговците го посрещат студено и за дълго време се отказват от желанието си да търсят Индия на запад в океана.
Не това отношение към Джовани Кабото има историята на откриването на земята! За тази история Джовани Кабото е смелият мъж, който пръв достига Нюфаундленд, Лабрадор, Бафинова земя и открива съществуването на Северна Америка.
Но тази история съдържа и някои забавни случаи. Не всичко, което тя твърди като безусловно установено, е наистина така. Времето, без да намалява нещо от подвига на героите на тая история, често ни поднася поправки. В 1000 година викинги със своите бегачи-лодки достигат бреговете на Лабрадор. Новото, което сега се узнава, е, че сто години преди Колумб да достигне Южна и Централна Америка, а Кабото — Северна Америка, през 1362 година тридесет скандинавци начело със своя капитан Паул Кнутсон преминават морето-океан и слизат в Северна Америка, около Лабрадор, дето днес се намира град Кеигзингтон в щата Минесота.
Ето как се достига до това откритие. През 1898 година в щата Минесота живее скандинавецът Олаф Оман. Един ден през лятото на същата година той изкоренява старо дърво в нивата си. Между корените на това дърво в земята Оман намира един камък с надпис на старинен скандинавски език. Учените разчитат този надпис и прочитат:
— Ние сме 8 готи и 22 норвежци, които дойдохме тука през морето-океан на запад, за да изследваме Винланд. Ние лагерувахме при едно езеро с два каменисти острова на един ден път на север от този камък. Един ден отидохме на риболов. Когато се върнахме, намерихме десет от нашите заклани. Аве Мария — запази ни от злото! Десет от нашите остават на брега на морето, за да пазят нашия кораб, който се намира на 14 дни път от този остров. 1362 година.
Учените потърсват и повече доказателства за това пътуване на скандинавци, сто години преди откриване на Америка от Колумб и от Кабото. Доказателствата наистина се увеличават. В областите на Лабрадор учените намират индийското племе мандани и в него откриват потомците от смешението на скандинавци и туземци. Манданите имат не само физическите характерни черти на скандинавците — сините очи, светлите коси, но и техните нрави, техния начин на живот, техния морал и религиозни култове.

Източник: http://www.nauka.bg/a/джон-кабот-търси-през-ледовете-на-далечния-северозапад-път-към-индия

И още по темата за контактите между викинги и индианци: Викинги и скрелинги в Америка

Откъс от книгата:
"В едно предание на манданите се говорило, че герой от племето бил белият човek, koйmo пристигнал в тяхната страна с kaнy. През тези времена, koгamo още нито един чужденец, бил той преceлнuk или мисионер, не бил намерил пътя kъм тях, манданите paзказвали за добрия спасител, за непорочното зачатие, за мъkume и смъртта от вpaжecka pъka. Те знаели една история за Христос, кoяmo очевидно била npepaзkaз на библейckama притча за чудесното (npukaзнomo) нахранване на 5000 човeka, вярвали в дявола, paзказвали за греха на npapogumeлkama на човешкия род, за потопа, за спасилия се koраб и за изпратения от него гълъб, koumo донесъл kлонka от върба и т. н."

Знаех си аз ,че са викингите