Синеоките японци – загадъчните айни

Синеоките японци – загадъчните айни

Европейците, които пристигнали на Японските острови през 17-и век, били учудени от външния вид на част от жителите, населяващи предимно северните части на архипелага. За разлика от обичайния вид на хората от монголоидната раса, със смугла кожа, епикантус (кожна гънка на очите) и рядко окосмяване на лицето, необичайното малцинство имало светла кожа, по-висок ръст, гъсти коси, а мъжете носили огромни бради и мустаци, които повдигали със специални пръчици по време на хранене. Очите на някои от тези хора били сиви или сини. Лицата им имали австралоидни и европеидни черти. Този загадачен народ се нарича айни (айну, айнами). Думата "айну" значи "човек ". Японците ги наричат още ебису, емису и Едзо (последното е старо име на остров Хоккайдо), а през средновековието – и варварите от Север.



Знае се, че около 13-и век пр.н.е., айните са се появили на Японските острови и са създали неолитната култура Джомон, за което свидетелстват археологически разкопки и някои топоними (наименования на местности). В тази епоха айните са населявали всички Японски острови – от Рюкю да Хокайдо, както и южната половина на остров Сахалин,  Курилските острови и южната третина на полуостров Камчатка.

Произходът на айну е неясен и за него има три основни хипотези:
- Айните са родственици на европеидите (кавказката раса), според някои имат далечна родствена връзка с фините във Финландия;
- Айните са родственици на австронезийците и са дошли на Японските острови от юг, от Тихоокеанските острови и Австралия. Тази теория донякъде е оборена, защото културата на айните в Япония се е оказала много по-древна от тази на австронезийците в Индонезия, но все пак айните може наистина да са дошли от юг (спрямо Япония), тъй като в последно време са се появили определени лингвистични, генетични и етнографски данни, че айните може да са далечни родственици на народа мяо-яо, живеещ в Южен Китай и Юго-източна Азия.
- Айните са родствени със сибирските народи и са заселили Японските острови от Сибир.

Около началото на новата ера на Японските острови вече са се установили и други народностни групи, а около трети-четвърти век от н.е. започват постоянни борби между айните и японците, които продължават около 500 години. Счита се, че японските военни отряди, които охранявали северната граница на страната от айните са взаимствали много от бойните традиции на айните и в последствие са оформили това, което после се нарича "самурайство". Самурайската култура и техника на водене на бой носят в себе си много айнски елементи, а някои самурайски кланове произхождат от айните.

Постепенно айните са изтласкани на север и към 15-и век са населявали главно остров Хокайдо (тогава наричан Едзо). В средата на 15-и век японците настъпват и на този остров. До края на 18-и век айните вдигат редица въстания и водят упорите борба за териториите и традициите си. Пред 19-и век японците преразглеждат политиката си спрямо айните, спират жестоките репресии, но поставят началото на културната асимилация, като забраняват традиционните обичаи на айните и налагат японската култура и език.


Айни в традиционни костюми през 1904 г.

Айните на островите, които били владение на Русия (Сахалин и Курилските острови), били подложени на по-мека форма на асимилация. Въпреки разпространението на руския език и православието, айните можели да запазят традиционния си начин на живот. След руско-японската война в началото на 20-и век, тези острови обаче минават в японско владение. Всички айни стават японски граждани и им се налагат японски имена. След Втората световна война айните са репатрирани като японски граждани в Япония и това довело до почти пълната им асимилация. Чак в 1997 г. е приет закон за опазване на културата на айну, но без да се признава народността. Едва през 2008 г. айну са признати в Япония като местен народ със собствени език, религия и култура.

Айнският език се приема от съвременните лингвисти като изолиран. Той не прилича на нито един език от Далечния изток, Юго-източна Азия и Тихия океан и е съвсем различен от японския. В наши дни айните считат за роден език японския или руския. Айнският на практика може да се счита за мъртъв език, защото през 1996 г. е имало само 15 души, които са го говорели гладко, а последният айни, говорещ диалекта Сакхалин, е умрял през 1994 г. През 2006 г. от 3000 айни само 200 са владеели айнски в някаква степен. Счита се, че езикът няма писменост, въпреки, че в епохата Джомон е възможно да е имало някакви писмени знаци. Днес за записване на айнски език се използва латиница или катакана. Айните имат богато устно творчество – митология, легенди, песни, даже епически поеми и сказания.

Айните основно са се занимавали с лов, риболов и събиране на растителни храни. В течение на времето някои са започнали да се занимават и със земеделие. Националното облекло на айну е халат с ярки цветни геометрични мотиви. Някога материята за тези дрехи се е тъкала от влакна на лико и коприва, сега се ползват промишлено произведени платове, украсени с богата бродерия. Почни всяко село на айните си има свой специален модел бродерия. Ако срещнете айну в национално облекло, по шевиците може да се определи от кое село са. Освен това шевиците на мъжките и женските дрехи са различни. Мъж никога няма да облече дреха с "женска" бродерия и обратно. Връхните дрехи айните изработвали от кожи – в заисимост от региона – кучешки или еленски. В къщите им няма маси и столове, а сядат на пода върху рогозки.

Съдът при айните се състоял от няколко човека от общността. Смъртно наказание и затвор не се практикували, считало се, че боят е достатъчен като наказание. Само при убийство отрязвали ушите и носа на престъпника.

Младите били свободни да си избират съпруг/а, въпреки, че било добре да получат одобрението на родителите си. Ако това станело, младоженецът напускал семейството си и се пренасял при роднините на жена си. Жените запазвали имената си след сватбата.

Много голямо внимание се бръщало на възпитанието на децата. Те се учели на почит към възрастните и на различни умения според възрастта и пола си. Айните не давали име на децата си веднага след раждането, а от първата до десетата година, даже по-късно. Името отразявало отличителни черти или свойства на характера на детето.



Айните практикували анимистична религия. В нея централно място заемали култовете към мечката и орела, затова на лова на мечки се отдавало особено значение. До края на 19-и век, когато било забранено от японците, се практикувало религиозно жертвоприношение на мечка. За празника специално се залавяло и отглеждало малко мече. Стопанинът на дома, който организирал мечешкия празник, канел колкото се можело повече гости. След убийството на мечката, главата й поставяли на източния прозорец на къщата (сакрално място в дома на айните), тъй като вярвали, че в главата на мечката обитава нейният дух. Всеки присъстващ на церемонията бил длъжен да пие от кръвта на мечката от специална чаша, която се предавала в кръг между гостите, което символизирало разделението на силата на мечката между присъстващите и подчертавало съпричастността им към ритуала пред боговете.


Жертвоприношение на мечка, японска рисунка от 70-е години на 19-и век

До края на 19-и век айните отказвали да ги фотографират или рисуват, защото вярвали, че фотографията и рисунките, особено ако на тях са голи или с малко дрехи, отнемат част от живота на човека, изобразен на снимката или рисунката. В наши дни това суеверие вече е изживяно.

Съгласно традиционните представи на айните, змиите са едни от животните олицетворяващи злото. Айните не убиват змии, тъй като смятат, че след като бъде убита, злият дух от змията се вселява в човека, който я е убил. Също така вярват, че ако змия се натъкне на спящ човек, ще му влезе в устата и ще започне да контролира разума му, в резултат на което човекът ще се побърка.

След определена възраст мъжете спират да се бръснат. Мъжете и жените подрязват отпред косата си на нивото на раменете, а отзад й придават форма на полукръг.


Мъж айну, около 1880 г.

Жените на айните си татуирали устните, челата и ръцете от китките до лактите. На кожата се правели нарези със специален церемониален нож, а после в прорезите се втривал въглен. На 7-годишна възраст момичетата ги татуирали за първи път, като нанасяли тънка линия около устните. След това всяка година добавяли по няколко линии. Татуировката се завършвала по време на свадбата от младоженеца и така се получавала характерната "усмивка ". Татуировката по лицата на жените на айните означавала семейното им положение, по нарисуваното върху устните, бузите и веждите, можело да се определи дали жената е омъжена и колко деца има. Много и разнообразни татуировки жените си правели на ръцете и дори между пръстите. Когато в края на 19-и век японците забраняват татуировките, айните са смятали, че това ще разгневи боговете и ще донесе нещастие. Много от тях, независимо от забраните, следвали древния обичай. Последната жена айни, татуирана по всички правила, умряла през 1998 г. В наши дни някои жени от айнски произход си слагат временни татуировки по време на празници и церемонии.





Днес традиционната религия на айните практически е изчезнала, практикува се само церемониално поклонение пред мечките и то повече като атракция за туристите. На остров Хокайдо навсякъде се продават малки дървени фигурки на мечки. По всеобщо мнение обаче умението да се изрязват фигурки на мечки от дърво е дошло в Япония от Швейцария през 20-е години на 20-и век, а после се разпространило сред айните, сред които в по-стари времена е имало табу да се правят мечешки фигурки.

Съвременните айни, които имат изцяло или наполовина произход от тази народност са едва 25-50 000 (според някои данни 70 000). Малко повече от половината от тях живеят в Япония, а останалите - в Русия – на Курилите, полуостров Камчатка, Сахалинска и Хабаровска област. Счита се обаче, че още 150-200 000 японци са с частичен айни произход. В Русия след 2002 г. не е останал нито един чист айну.


Съвременна снимка на старейшина айну от остров Хокайдо


Млад мъж с айно произход на Курилските острови

Във филма "Мемоарите на една гейша", главната героиня, макар че е японка, е със светли очи. Напревен е коментар, че тя има "дъждовни очи", а баща й отговаря, че майка й била от крайбрежието. Ситуацията може да се тълкува, че момичето е частично от айнски произход.


Мемоарите на една гейша

И още:
Клип за айну на английски:


Много снимки на айну:
http://bigpicture.ru/?p=487836

Текстове от фолклора на айните (на английски):
http://www.sacred-texts.com/shi/ainu/index.htm

Източници:
https://ru.wikipedia.org/wiki/Айны
http://bigpicture.ru/?p=487836
http://svitoc.ru/topic/678-ajnu/page-2
https://sites.google.com/site/istorianevelsk/tajna-naroda-ajnu

Линк в блога:
http://misterika.blogspot.com/2015/06/blog-post_2.html

Поздравления за статията. Това се случва май за първи път - да излезе нещо в Мистерика и чак след това да излезе и в един от най-популярните западни сайтове Изпреварихме ги

http://mysteriousuniverse.org/2015/06/the-mysterious-ainu-of-japan/

Мерси!

Радвам се, че сме изпреварили голямата конкуренция.